Текущи проекти

01

проекти

Асоциация за европейска интеграция и права на човека осъществява в партньорство с Европейската асоциация на студентите по право (ELSA) Пловдив проект „Практическо обучение на студенти по право за водене на стратегически дела в обществен интерес“

Проектът ще се осъществява в периода 01.10.2016 г. – 31.05.2017 г. и цели практически насочено обучение на студенти по право в областта на водене стратегически дела в обществен интерес пред националните институции и пред международните правозащитни органи. В рамките на 14 обучителни модула (по два на месец), студентите по право ще придобиват знания за спецификите на водене на делата в обществен интерес. Обучителните модули се състоят от теоретична и практическа част. Теоретичната част се записва с видеокамера и се публикува на интернет-сайта на Асоциацията, за да бъде достъпна за максимален брой студенти. Проектът създава и възможност за приобщаване на бъдещите юристи към правозащитната кауза като морален контрапункт на доминиращите в правното съсловие конформистки и корупционни нагласи. Някои от преминалите обучението студенти биха могли да продължат специализацията си в АЕИПЧ, което би допринесло и за повишаване на професионалния капацитет на Асоциацията и за професионалното изграждане на младите юристи в областта на правата на човека, която, за съжаление, не е адекватно застъпена в учебните програми на юридическите факултети в България.

Проектът е финансиран по Програма за студентски иновации от Институт „Отворено общество“ – София и Фондация Микрофонд – София. Програма на обучението (файл programa.doc)

02

Осъществени проекти

Проект за правна защита на хора с увреждания, финансиран от Фондация “Отворено общество” – София по фонд “COLPI – достъп до правосъдие” в периода 2001 – 2002 г.

Проект за правна защита на хора с увреждания, финансиран от Фондация “Отворено общество” – София по фонд “COLPI – достъп до правосъдие” в периода 2001 – 2002 г.

Проект за граждански контрол върху действия и актове на администрацията, финансиран от The Balkan Trust for Democracy (Re: Grant # G 5956 No) в периода януари 2005 – април 2006;

Проект Институционална подкрепа на правозащитни дейности в България, 2004 г. - 2006 г., финансиран от Институт „Отворено общество” – Будапеща

Проект за граждански контрол върху функционирането на съдебната система (‘.... и правосъдие за всички’), финансиран от Демократичната комисия към Посолството на САЩ в София, в периода октомври 2005 - октомври 2006.

Проект за правно обучение на неправителствени организации в сферата на водене на дела в обществен интерес, финансиран от Фондация „Отворено общество” – София, 31 март 2006 - 31 март 2007

Проект за граждански контрол върху действия и актове на администрацията, финансиран от CEE Trust Funding в периода август 2006 – юли 2007

Проект Институционална подкрепа на правозащитни дейности в България, 1 юли 2008 г. - 1 август 2009 г., финансиран от Институт „Отворено общество” – Будапеща

Проект Институционална подкрепа на правозащитни дейности в България (Log-In ID: 40014845; Project Code G2093), 1 септември 2009 – 30 септември 2010, финансиран от Институт „Отворено общество” – Будапеща

Проект Институционална подкрепа на правозащитни дейности в България (Grant Number 40022652), 1 август 2012 г. - 31 юли 2013 г., финансиран от Институт „Отворено общество” – Будапеща

Проект Институционална подкрепа на правозащитни дейности в България (Log-In ID: OR2013-05388), 1 август 2013 г. - 31 юли 2014 г., финансиран от Институт „Отворено общество” – Будапеща

03

СТРАТЕГИЧЕСКИ ДЕЛА

- Дела пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург

Основен приоритет в правозащитната дейност на Асоциацията са делата пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург. Юридически експерти на “Асоциация за европейска интеграция и права на човека” са представили над 1200 жалби на български граждани пред ЕСПЧ.

Някои от решенията на Съда в Страсбург по тези жалби имат съществен принос за промени в българското законодателство, властовите практики в съответствие с международните правозащитни стандарти.

04

Делото Иванка Николова срещу България, жалба № 31195/96г.

Решенията на ЕСПЧ от 1999г. по делата Асенов срещу България и Николова срещу България провокираха най-радикалните промени на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) след началото на демократичните промени в България.

До 1 септември 1999 г., най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ се вземаше еднолично от прокурор. При обжалване, тя автоматично биваше потвърждавана, ако задържаният е обвинен в “тежко умишлено престъпление”.

Тази архаична регламентация от времето на Вишински беше коригирана едва в края на 1999 г., след решенията на Европейския съд по делата Асенов и Николова срещу България. Мотивите към тези решения разкриха шокиращия факт, че тогава всеки, задържан под стража в България, е жертва на нарушение на чл.5§3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните сводоби (Конвенцията, КЗПЧОС) и би могъл да осъди държавата в Страсбург. Тази перспектива ускори най-радикалната наказателно-процесуална реформа от последните години. Така се стигна до приетите с ДВ, бр. 70 от 1999 г. изменения в НПК. С тях всички процесуални действия, засягащи основни права и свободи, защитени от Конвенцията, в съответствие с практиката на ЕСПЧ, бяха иззети от прерогативите на прокуратурата и бяха поставени под контрола на съда.


05

Делото Въчев срещу България, жалба № 42987/98г.

С решение от 8 юли 2004г. ЕСПЧ прие, че домашният арест на жалбоподателя представлява лишаване от свобода по смисъла на член 5 „С“ от Конвенцията. Поради това, в съответствие с чл.5§3 от КЗПЧОС, той е имал право да бъде изправен незабавно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции. Следователят, наложил на жалбоподателя мярката за неотклонение “домашен арест”, не би могъл да се счита за „съд“ по смисъла на чл.5§3, тъй като не е отговарял на изискването за независимост и безпристрастност.

До 6 август 1999 г. мярката за неотклонение “домашен арест” не подлежеше на съдебно обжалване. Поради това, 7 години след ратифицирането на Конвенцията, всеки домашен арест беше потенциален повод за осъждане на държавата от Европейския съд. С решението по делото „Въчев срещу България” Съдът в Страсбург констатира очевидното несъответствие между старата уредба на този наказателнопроцесуален институт и чл.5§4 от ЕКПЧОС.

След 6-ти август 1999 г. беше въведен съдебен контрол върху законността на домашния арест, но не и максимален срок на неговата продължителност. Различният подход на НПК към “задържането под стража”, чийто максимален срок на досъдебната фаза е фиксиран и “домашния арест”, който, от гледна точка на Конвенцията, е само друга форма на “лишаване от свобода, беше санкциониран с Решението на Европейския съд от 30.09.2004 г. по делото „Иванка Николова срещу България (2)”. Нарушението се агравира от факта, че ЗОДВПГ, в нарушение на чл.5§5 от ЕК, не предвиждаше отговорност на държавата за незаконен домашен арест. В резултат на тези и на множество последващи решения на ЕСПЧ с изменение в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) – в сила от 15.12.2012 г., бе признато право на обезщетение при нарушаване на правата по чл.5 от Конвенцията.

Според новите разпоредби на чл.2. ал.1 т.1 и т.2 от ЗОДОВ:

„(1) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:

1. задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък "Конвенцията";

2. нарушаване на права, защитени от чл. 5 § 2 - 4 на Конвенцията;”

06

Делото Ненчева и др. срещу България, жалба № 48609/06 г.

През 2013 г., „Асоциация за европейска интеграция и права на човека“ постигна изключителен правозащитен успех с решението по делото „Ненчева и др.“ срещу България, постановено от Европейския съд по правата на човека с Страсбург на 18 юни 2013 г.

С него ЕСПЧ осъди България за смъртта на 15 деца и младежи с тежки ментални и физически увреждания от „дома“ в с. Джурково. Делото е заведено през 2006 г. от родители на починали деца и от Асоциацията.

Съдът в Страсбург прие, че през зимата на 1996-1997 г., с бездействието си, българската държава е причинила смъртта на 15 деца в дома в с. Джурково. Липсата на институционална реакция в продължение на месеци, въпреки многократните сигнали на директорката на дома за липса на средства за храна, отопление и адекватно медицинско обслужване доказва, че властите не са взели навременни, конкретни и достатъчни мерки, за да предотвратят смъртните случаи, макар да са имали точна информация за риска за живота на децата. По отношение на разследването на случая в България Съдът в Страсбург отбелязва, че досъдебното производство е образувано едва през 1999 г., т.е. повече от две години след смъртните случаи. Делото продължава близо 8 години, от които около 6 в досъдебната фаза. Разследването не води до установяване на системните причини за смъртта на децата. Липсата на аутопсия не позволява да се установи дали и в каква степен смъртта във всеки отделен случай се дължи на естествени причини. Забавянията в досъдебното производство препятстват възможността да се провери дали други длъжностни лица, освен обвинението директор и възпитатели, са отговорни за случилото се. Според съда в Страсбург, властите не са действали с дължимата грижа, което е попречило да се установят конкретните причини за смъртните случаи и съответно отговорността за тях.  

ЕСПЧ намира нарушение както на материалния, така и на процесуалния аспект на правото на живот по чл.2 от КЗПЧОС.

Съдът приема, че „Асоциация за европейска интеграция и права на човека“ не е легитимирана да подаде жалба от името на изоставени от родителите си деца, замествайки техните законни представители, само защото

Асоциацията не е предприела правозащитни действия на национално ниво. Точно тези мотиви на ЕСПЧ дават надежда, че в подобни случаи той би бил склонен да допусне подаване на жалби от страна на неправителствени организации в защита на уязвими лица, жертви на нарушения на чл.2 и чл.3 от КЗПЧОС. Това би било съществена промяна в юриспруденцията на съда в Страсбург, провокирана от успешно проведено стратегическо дело в обществен интерес.


07

Делото Гуцанови срещу България, жалба № 34529/10 г.

На 15 октомври 2013г. беше постановено решение по делото Гуцанови срещу България, което отново постави остро въпроса с нуждата от криминализиране на нечовешкото и унизително отнасяне при нарушения на чл.3 от Конвенцията, които не са свързани с физическо насилие. Установено е и нарушение на презумпцията за невиновност заради коментарите на тогавашния министър на вътрешните работи Цветан Цветанов и заради мотивите на определение на Варненския окръжен съд, потвърдил задържането под стража на г-н Гуцанов, които не поставят под съмнение вината на обвиняемите.

Европейският съд констатира липсата в българското наказателно право на разпоредба, криминализираща унизителното третиране, което е резултат от психологически натиск, без физическо увреждане, въпреки че такъв натиск, съпроводен със заплашително поведение от страна на въоръжени и маскирани полицаи, съпътства почти всички „знакови“ полицейски акции в България.

Освен това за пореден път съдът критикува системния отказ на властите да разкриват самоличността на служителите от специалния отряд за борба с тероризма при разследвания на техни действия. Към момента на постановяване на решението ЗМВР и Правилникът за прилагането му гарантират пълна анонимност на специализираните полицаи, включително и специален режим за адресна регистрация, регистрация на автомобили и телефони, както за тях, така и за членовете на семействата им.

В резултат на това и още няколко принципно идентични решения на ЕСПЧ, на 27 януари 2014 г., министърът на правосъдието оповести доклад, одобрен от Министерския съвет, който предлага законодателна промяна в закона за министерството на вътрешните работи. Според нея полицейските служители, с тайна самоличност, ще получават идентификационни номера за разпознаване при оплакване от полицейско насилие. Тази промяна е и резултат от поредицата стратегически дела, спечелени от адвокати на Асоциацията пред ЕСПЧ – „Ерджан Рашид срещу България“, „Александър Христов срещу България“ и „Гуцанови срещу България“, които констатират този системен порок на националното право, несъвместим с европейските правозащитни стандарти.

08

Решенията на Европейския съд от 10 май 2011 г. по пилотните дела Фингър срещу България, жалба № 37346/05 г. и Димитров и Хамънов срещу България, жалби №№ 48059/06 г. и 2708/09 г.

На 10 май 2011г., ЕСПЧ постанови първите две пилотни решения срещу България, които констатират системен проблем, свързан с бавността на българското гражданско, административно и наказателно правосъдие.

До тези решения се стигна, след като в предходните години се натрупа критична маса от стотици еднотипни, повтарящи се жалби, свързани с неразумната и неоправдана продължителност на гражданските, наказателните и административни дела и с липсата на адекватни действия от страна на държавата за преодоляване на тези проблеми.

В решението по жалбата на г-жа Фингер, ЕСПЧ анализира някои типични слабости на гражданското съдопроизводство, водещи до нарушение на изискването за „разумен срок” в контекста на дело за делба на недвижими имоти. Съдът установява забавяне по вина на властите във втората фаза на делбата, която продължава четири години. Същевременно той отбелязва, че създаденото през юли 1999 г. единствено средство за ускоряване на гражданско производство – т.н. „жалба за бавност”, уредена в член 217а от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) от 1952 г., и включена в новия ГПК като ”искане за посочване на краен срок за отлагане” по чл. 255-257, не е могло да намери приложение в случая на г-жа Фингер, тъй като при въвеждането й процесът на жалбоподателката вече е приключил. Въпреки това, Съдът изтъква, че не е убеден в ефективността на създадената процедура, която не е в състояние нито да предотврати нарушението, нито да компенсира засегнатите лица. Според него, забавянията се дължат на лошото планиране на съдебните заседания, на провеждането на значителен брой заседания и на неефективността на съдилищата при събирането на доказателства.

В решението по делото Димитров и Хамънов, Съдът в Страсбург намира, че жалбоподателите имат статута на жертви на нарушение на чл.6§1 от КЗПЧОС поради неоправданата продължителност на наказателните производства срещу тях. ЕСПЧ обръща внимание, че тази продължителност не е отчетена като смекчаващо отговорността обстоятелство от властите в казуса на г-н Димитров. В случая „Хамънов” българският съд само маркира продължителността на процеса като смекчаващо обстоятелство, наред с много други, без да е ясно дали и доколко точно то се отразява на вида и размера на наложеното наказание. Според практиката на Съда, когато е налице нарушение на изискването за „разумен срок”, то трябва да е признато по достатъчно ясен начин и да е предоставено обезщетение, което да отговаря на изискванията за изричност и измеримост, за да се приеме, че налице е ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу бавното правосъдие. Ако тези изисквания не са налице, средството не отговаря на изискванията за ефективност на чл. 13 от Конвенцията.

И по двете пилотни дела Съдът заключава, че българското законодателство не съдържа ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу прекомерната продължителност на гражданските, административните и наказателните производства. Поради това той приема, че е налице нарушение на чл.13 от Конвенцията във връзка с изискването за „разумен срок” по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС.

Констатирайки големия брой висящи пред него дела, засягащи прекомерната продължителност на гражданските, наказателните и административните производствата в България, Съдът, подобно на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа намира, че е налице системен/структурен проблем, което обосновава разглеждането на делото по реда на процедурата по постановяване на пилотно решение.

В резултат на двете решения по пилотните дела, бяха извършени съществени законодателни промени на Закона за съдебната власт и Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, с които бяха създадени два различни компенсаторни механизма при нарушение правото на разглеждане на делата в разумен срок по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията.


09

Делото Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България, жалба № 62540/00 г..

С Решение от 28 юни 2007 г., Европейският съд по правата на човека се произнесе относно действащата към момента на постановяване на решението регламентация за използването на СРС.

В него Съдът възприе тезата на жалбоподателите за дефекти в правната уредба, водещи до системна злоупотреба със събраната чрез тях информация. ЕСПЧ констатира, че Законът за специалните разузнавателни средства (ЗСРС) не дава надеждна защита срещу произвол при следенето, записването, филмирането и контрола върху кореспонденцията, осъществявани от Министерството на вътрешните работи (МВР). В решението той остро критикува ситуацията, при която действията по разрешаване и прилагане на СРС, както и унищожаването на събраната с тях информация, са затворени в цикъл, контролиран изцяло от Министерството на вътрешните работи, без независим външен контрол. Съдът констатира и липсата на легална възможност дадено лице да получи информация дали е било обект на контрол чрез СРС, респективно да получи обезщетение, ако намесата в личната му сфера е била неоправдана. ЕСПЧ заключава, че тази ситуация не дава надеждна защита срещу произвол и прави защитата на правата по Конвенцията и по-специално на правото по чл.8 илюзорна.

На базата на горните изводи, Европейският съд прие, че жалбоподателите, както и всички лица под българска юрисдикция, са потенциални жертви на нарушения по чл.8 и чл.13 от Конвенцията.

След решението по цитираното дело, бяха инициирани съществени промени на ЗСРС. Бяха променени процедурите по разрешаване и прилагане на СРС. Бяха създадени Национално бюро за контрол на СРС и Парламентарна комисия за контрол на СРС. Освен контрола „Бюрото” за контрол на СРС е длъжно да предоставя информация на граждани, които са били обект на следене чрез СРС. Създадена беше нова алинея 7-ма от чл. 2 на ЗОДОВ, предвиждаща отговорност на съответните длъжностни лица при нарушаване на процедурите по разрешаване и прилагане на СРС, както и при контрола за съхранение на събраната чрез тях информация.

10

Делото Кехая и др. срещу България, жалби №№ 47797/99г. и 68698/01г.

На 12.01.2006 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по делото „Кехая и други срещу България”. Решението илюстрира парадоксален, но често срещан правозащитен проблем в реституционните практики на националните съдилища и налага преосмисляне на персоналните и материални предели на понятието „сила на пресъдено нещо” в българското право.

В началото на 90-те години жалбоподателите подават пред местната Поземлена комисия искания за реституция на около 140 хектара наследствени земеделски земи, намиращи се в непосредствена близост до язовир “Доспат”. С Решение от 19.02.1993 г., Поземлената комисия отхвърля исканията. Нейният отказ е обжалван и отменен от Велинградския районен съд, който, с решение от 29.06.1995 г., признава жалбоподателите за собственици на земите. Съдебното решение е окончателно и не подлежи на инстанционен контрол. Въпреки това, няколко месеца по-късно, главният прокурор инициира процедура по отмяната му.

С Решение от 20.09.1996 г., Върховният касационен съд (ВКС), разглеждайки спора по същество, отхвърля искането на главния прокурор и оставя в сила решението на Районен съд - Велинград. В изпълнение на това решение, на 3 февруари 1997 г, Поземлената комисия възстановява правото на собственост на жалбоподателите. Хората са въведени във владение на наследствените си имоти и се снабдяват с нотариални актове. Междувременно, Държавното лесничейство предявява ревандикационна претенция, твърдейки, че реституираната земя е част от горския фонд. С Решение от 30 април 1998 г., Велинградският районен съд уважава иска. При обжалването, Пазарджишки окръжен съд постановява противоположно решение и отхвърля иска. С Решение от 10.10.2000 г., игнорирайки реституционния ефект на окончателните решения от 29.06.1995 г. и от 20.09.1996 г., ВКС уважава претенциите на Лесничейството. Причината за тази парадоксална, но често срещана при реституционни дела ситуация, е доминиращата в съдебната практика формална концепция за субективните предели на действие на съдебните решения. Според нея, няма процесуална пречка в делото, водено от Държавното лесничейство, решенията на Велинградския районен съд от 29.06.1995 г. и на ВКС от 20.09.1996 г., по искането на главния прокурор, да бъдат пренебрегнати, тъй като Лесничейството не е участвало в тези процеси. Това схващане не държи сметка, че и Лесничейството, и Прокуратурата са държавни институции. Макар формално да са различни юридически лица, чрез тях de facto държавата участва и в двете дела, претендирайки едни и същи права.

От друга страна, в доктрината и в съдебната практика доминира разбиране, че решенията на Поземлените комисии и на съдилищата, постановени в административните процедури, нямат сила на пресъдено нещо. Поради това те могат инцидентно и без ограничения във времето, да бъдат преразглеждани и игнорирани чрез т.нар. „косвен съдебен контрол”.

Тази „правна рамка” е подложена на унищожителна критика от Европейския съд. Според него, след като жалбоподателите са доказали още в първото дело срещу Поземлената комисия правото си на собственост, държавата няма право, макар и чрез друга своя институция, да оспорва това право.

Макар и допустим, от гледна точка на съдебната ни практика, този подход е несъвместим с фундаменталните принципи за върховенство на закона и правна сигурност. Той практически дава „втори шанс” на държавата да възобнови спор за собственост, който вече е приключил с окончателно решение.

Поради задължителния си характер, решението на съда в Страсбург налага промяна в разбиранията за някои аспекти от пределите на „пресъденото нещо”. Правната теория и съдебната практика в България фиксират ефекта на съдебното решение само между съда и страните по конкретния спор. Трети лица, неучаствали в процеса, не са обвързани от него. Това разбиране дава възможност на различни държавни учреждения последователно да се конституират като страна по дела с един и същ предмет и да претендират едно и също право, заобикаляйки субективните ограничения на влязлото в сила съдебно решение. Така се стига до диаметрално противоположни решения по дела с един и същ предмет, базирани на едни и същи факти, но с участие на различни „еманации” на държавата. Тази юридическа „шизофрения” илюстрира изключително деликатния баланс между нуждата от правна стабилност на съдебните решения и защитата на лицата, неучаствали в дела, чиито решения засягат правата им. Европейският съд отчита, че всички национални правни системи признават ограничения в материалния и персонален обхват на силата на „пресъденото нещо”. Според него окончателните решения по дела, в които страна е

публична институция, обвързват всички държавни „учреждения”, независимо дали са били страна в конкретното дело. Съотнесено към делото „Кехайа”, това означава, че Прокуратурата и Лесничейството са обвързани от първото решение на Велинградския районен съд, признаващ правото на собственост на жалбоподателите в делото срещу Поземлената комисия. Игнорирайки неговия реституционен ефект, националните съдилища са нарушили принципите на справедливия съдебен процес и правото на жалбоподателите по чл.1 от Протокол 1 на КЗПЧОС.

Впечатляващо е, че решаващите мотиви на Европейския съд напълно кореспондират с чл.220, ал.1 от ГПК (отм.), според който, освен за страните и за съда, който го е издал, влязлото в сила решение е задължително „и за всички други съдилища и учреждения в Републиката”. Явно, европейският правозащитен стандарт съответства на духа и буквата на ГПК, а проблемът, както обикновено, произтича от съдебната практика, довела до деформиране на понятието „сила на пресъдено нещо”. Въпреки че след Решението „Кехайа”, новите ГПК и АПК детайлизираха уредбата на „пресъденото нещо” и прецизираха значението на решенията на административния съд за гражданските спорове (чл.297 – чл.302 от ГПК), виталната съдебна практика възпроизвежда правозащитни проблеми. Тя позволява на държавата в реституционни дела, като при „руска рулетка”, чрез различни свои „еманации”, да инициира поредица от процеси с един и същ предмет. Така практиките на националните съдилища поставят държавата в привилегировано положение спрямо гражданите, чиито права перманентно са застрашени от претенции на различни нейни структури, формално обособени като самостоятелни юридически лица. Особено вредна в разглеждания аспект е т.4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС. Само 4 месеца след решението „Кехайа”, изследвайки силата на пресъдено нещо и пределите на инцидентния съдебен контрол над реституционните актове, ОСГК, в противоречие със стандарта на Европейския съд, игнорира въпроса дали третото, неучаствало в реституционната процедура лице, е частен или публичноправен субект. Така, с общозадължителния си характер, Решението „легализира” и масовизира това нарушение на Конвенцията.


11

Делото Манчева срещу България, Жалба № 39609/98г.

Повече от двадесет години след като „новата” Конституция от 12 юли 1991 г. провъзгласи България за правова държава, Гражданският процесуален кодекс /ГПК/ не позволява на гражданите, осъдили държавни учреждения, да търсят принудително изпълнение на паричните си вземания срещу тях. Ситуацията е явно дискриминационна. Ако човек дължи нещо на държавата или на нейни монополи, ГПК е безмилостно ефективен. Редица разпоредби създават разнородни предимства при събирането на държавните вземания. За сметка на това, според чл.519 и чл.520 от ГПК, гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да "принуди" държавата да му се издължи. Той смирено трябва да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака нейното благоволение. Според ГПК, ако осъденото учреждение няма пари, то трябва да предвиди плащането за следващата бюджетна година. Така лошият закон създава неоправдано, от гледна точка на обществения интерес, процедурно неравенство между правни субекти с идентично положение на взискатели в изпълнителния процес. Този юридически и морален парадокс на ГПК вече е констатиран от Европейския съд в Решението от 30.09.2004 г. по делото „М.Манчева срещу България”. След това решение, прогнозите за останалите български дела, засягащи същия проблем, са категорични. Въпреки това и въпреки последвалите промени в ГПК, дискриминационната привилегия остана непокътната.

С Решение № 15 от 21 декември 2010г., по конституционно дело № 9/2010г., КС по соломоновски прие, че тази привилегия е свързана само с публичната държавна собственост. След решението, защитата остава само за държавните учреждения и за средствата по банкови сметки на бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. Изпълнението върху друго имущество – частна собственост на тези заведения, както и върху собственост на общините, е допустимо. КС стига до това решение на базата на презумпцията „nobile officium” (държавата е почтена и отговорна), която в нашите реалности е чиста фикция.

12

Делото Г.Йовчев срещу България, жалба № 41211/98г.

На 2 февруари 2006 г., Европейският съд постанови решение по делото „Георги Йовчев срещу България”. То налага промяна на възприетите от националните съдилища стандарти за доказване на неимуществените (морални) вреди. Според доминиращата съдебна практика, всеки, който претендира обезщетение за претърпени „болки и страдания”, трябва да докаже, че действително е изпитал такива негативни емоции. Доведен до крайност, този принцип поражда абсурдни ситуации. Правният формализъм стига до там, че се налага свидетели да доказват, дори скръбта на родители по загиналите им деца. В конкретния случай Г.Йовчев се е опитал да осъди Министерство на правосъдието за изключително лошите хигиенни и битови условия в пловдивския следствен арест, където е бил задържан близо 6 месеца. Местните съдилища приемат, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърлят иска, с аргумента, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Допълнителен аспект, свързан с доказателствения стандарт за установяване на претендираните морални вреди, е визиран в Решение от 10 февруари 2011г. по жалба № 4473/02 – „Илиев и други срещу България”. Европейският съд критикува практиката на националните съдилища, които често задължават ищците да раздробят своята претенция за обезщетение, като посочат „цената” на всяко вредоносно въздействие. Според Съда, този фрагментарен подход пречи на обективното и цялостно оценяване на подлежащите на репарация вреди и е несъвместим с принципите на справедливия съдебен процес. Той противоречи както на житейската и правна логика, така и на чл.52 от ЗЗД, според който:

„Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.” Според Европейския съд в Страсбург, въз основа на същите доказателства, които установяват факта на увреждането, би следвало, по справедливост, да се присъжда и съответно обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Само когато се претендира обезщетение, различно от обичайно приеманото за „справедливо”, има нужда от доказване на специфичните обстоятелства, обуславящи такава претенция.

Допълнителен аспект, свързан с доказателствения стандарт за установяване на претендираните морални вреди, е визиран в Решение от 10 февруари 2011г. по жалба № 4473/02 – Илиев и други срещу България. В него Европейският съд по правата на човека критикува практиката на националните съдилища, които често задължават ищците да „раздробят” своята претенция за обезщетение, като посочат „цената” на всяко вредоносно въздействие. Според Съда този фрагментарен подход пречи на обективното и цялостно оценяване на подлежащите на репарация вреди и е несъвместим с принципите на справедливия съдебен процес.


13

- Дела пред националните съдилища

Специфичен правозащитен акцент на дейността на Асоциацията са делата в защита на хора с физически увреждания срещу недостъпната архитектурна среда. За първи път в България, още преди приемането на Закона за защита срещу дискриминацията, адвокати от “Асоциация за европейска интеграция и права на човека” представиха пред националните съдилища и спечелиха множество дела на хора с увреждания, придвижващи се с помощта на инвалидни колички, претендиращи обезщетения от държавните институции за недостъпността на градоустройствената среда. В резултат на този правозащитен пробив в големите български градове започна изграждането на архитектурни и комуникационни съоръжения, улесняващи достъпа на хора с увреждания до обществените сгради и до публичния транспорт.

Друг успешен правозащитен акцент в дейността на Асоциацията е гражданският контрол върху незаконни актове и действия на администрацията, с акцент водене на дела пред Върховния административен съд за отмяна на подзаконови нормативни актове. Юристите на Асоциацията спечелиха множество дела, засягащи важни сфери на обществения живот като ценообразуването на енергоносителите, правата на потребителите, учебните планове и програми в българските училища. Изключителен обществен резонанс предизвикаха три решения на ВАС от 18 юли 2002 г., с които, по жалби на "Асоциация за европейска интеграция и права на човека", бяха отменени текстове от нарeдби на Министерския съвет, визиращи формирането на цените на топлинната енергия, електрическата енергия и природния газ, предоставяни от енергийните фирми, които в България са държавен монопол.

През 2012 г. Асоциация за европейска интеграция и права на човека предяви в Пловдивския окръжен съд уникален колективен иск срещу Община Пловдив и срещу Регионална инспекция по околната среда и водите – Пловдив (РИОСВ). Искът е предявен от Фондация „Асоциация за европейска интеграция и права на човека“ и пет физически лица и се основава на данни на Евростат, според които, в периода 2007 г. - 2011 г., Пловдив е с най-лошо качество на въздуха в Европа по показателя концентрация на фини прахови частици с диаметър под 10 микрона (ФПЧ). Според ищците, Община Пловдив и РИОСВ - Пловдив не са изпълнили задълженията си за контрол върху дейностите, обуславящи чистотата на атмосферния въздух. Искът е предявен от името и в защита на колективния интерес на всички физически лица, живеещи постоянно на територията на гр. Пловдив в периода 2007 г. - 2011 г., които са увредени и/или застрашени от замърсяването на околната среда с ФПЧ. Целта е Община Пловдив и РИОСВ - Пловдив да бъдат осъдени да преустановят бездействието и да предприемат ефективни действия за опазване на околната следа и чистотата на атмосферния въздух. Не са предявявани имуществени претенции за заплащане на обезщетение.

Специфичен правозащитен акцент в дейността на Асоциацията са делата по Закона за защита от дискриминация и делата, свързани с правата на пациентите.

През 2006г. адвокати на Асоциацията представляват Асоциация „Муковисцидоза“ и група родители на деца, болни от Муковисцидоза. Те сезират Комисията за защита от дискриминация с твърдение за осъществявана спрямо болните от муковисцидоза пряка дискриминация по признак „увреждане“, произтичаща от пропуска на властите да създадат самостоятелна клинична пътека за това заболяване. С решение Решение № 195/09.11.2011 г., по преписка № 81/2008 г. на Комисията за защита от дискриминация, е установена пряка дискриминация от страна на Министерството на здравеопазването по отношение на болните от муковисцидоза и е предписано на министъра на здравеопазването да предприеме необходимите мерки за създаване на клинична пътека за лечение на заболяването. Комисията установява, че съществуващите клинични пътеки не отчитат спецификите на заболяването – те залагат минимален болничен престой, а при необходимост от по-продължително болнично лечение пациентите доплащат лечението си. Установено е, че сумите за лечение по отделните клинични пътеки са в пъти по-ниски от реално изразходваните средства при хоспитализация на болните. Т.е. наличните клинични пътеки, покриващи съпътстващите усложнения от заболяването, не отговарят на нуждите от лечение като процедури и като приложение на комбинации от медикаменти за постигане на лечебен ефект.

Решението на Комисията е потвърдено с окончателно решение на Върховния касационен съд от 11.10.2013г. Тези решения са уникални за българската правна действителност. Те дават възможност на хората, болни от редки заболявания в България, със средствата на правото, успешно да се борят и да отстояват правото си на здравеопазване и качеството на живота си.

TOP